Когато започне
да мръква в душата ти,
сложи си портокаловия шал,
поздрави света
със слънчево фишу
и му махай,
докато ти се усмихне.
Ако пак не си озаптила
болката и гнева,
нарежи шала
на хиляди малки парчета,
докато всяко запърха
като огнена пеперуда,
прикована на строг
и самотен ревер.
Деца,
моля се да не повярвате,
че животът е анимационен сериал,
в който
убитите непременно оживяват,
а взривеният
на парчета
свят
като камионче
сам се съчленява.
Не,
тук смъртта
е истинска,
празното очакване
е истинско,
и ви уверявам
- болката
е истинска.
На големия поет Янко Димов
Когато много те наранят,
изсмучи кръвта си сам
и акулите няма да дойдат.
Ако някоя случайно
се появи,
благослови я с любов
и тя ще си отиде.
Не вярваш ли?
Ами опитай!
Аз оцелях.
14.2.2002
Утро е.
Здрависвам се.
Поглаждам
ситните бръчици
покрай очите,
без да ги броя.
Обличам си грима
и си слагам обиците.
Ще си взема
от оная мека музика,
в която
режещите гласове
потъват,
без да наранят.
Готова съм.
Студът
непременно се утаява
в костите.
Ами ако по тях,
като при дърветата,
някой ден разберат
колко много зими
и малко лета
сме имали
през живота си?...
Сигурна съм!
Всички ще се върнем към водата. Не, не сме забравили, клетките ни още помнят смисъла на свободата...
Не правете компромиси!
Няма нищо по-блудкаво от реставрирано щастие, изпълнено с музейна тишина, и чувства, разкъсани до безчувствие.
Не вярвам в ценността дори на реставрирани икони.
Щастие е
да те радва щастието на друг - дори когато си нещастен.
Щастие е с любов да гледаш залеза - дори когато си сам.
Щастие е да вярваш в красиви неща - дори когато ги няма.
Не е страшно, ако някой си отиде
- има толкова пътища. Не е страшно, ако някой не се върне - просто някъде е спрял.
Страшно е, ако някой реши да се върне, когато другият си е отишъл.
Море,
цяла нощ пътувам към теб
- с влака в десет.
Искам да избягам от оня високоговорител на гарата, който се опитва да набие в главата ми разписанието на бързите влакове,
от отвратителния маникюр на жената зад гишето за билети, от неучтивия сервитьор във вагон-ресторанта, който отказва да сервира само кафе...
Искам да избягам от всичко, но съм уморена и вървя бавно. Уморена съм от дни, които си приличат.
Море, дойдох при теб, за да си върна интереса към сушата, а сега стоя на твоя бряг, ужасена от добрата ти памет. От седефа на твоите миди ме гледат лица, които отдавна бях забравила. Твоите раковини са запазили вкуса на едно лято.
Това е жестоко, аз не съм нито мида, нито камък на твоето дъно, за да ме засипеш с водорасли и пясък.
Аз имам бъдеще!
Аз имам име!
Помня стъпките върху влажния пясък на плажа
- разнопосочни и дълбоки. Стори ми се, че потръпна, когато ги изтри. Стъпките вече ги няма, но ти си запазило вкуса им.
Колко си голямо! Страх ме е! Трябва ми черупка, за да не ти се подчиня. Искам да повтарям на глас името си, за да не го забравя.
Страх ме е!
И все пак изслушвам края на приказката на твоята раковина.
Приказката не беше лоша.
Предпазливо притискам седефените късчета мида и малките им слънца изгарят дланта ми.
Оставям се на най-нежната ти вълна да ме прегърне и ти казвам довиждане,
за да не се утая като безименна песъчинка на твоето дъно.
Неадресирано вървя,
обръщам се и се виждам спряла в отсрещната телефонна кабина. Неуверено набирам някакъв номер и искам никой да не се обади.
Телефонът невъзпитано шумно преглътва последната ми монета и млъква...
И телефоните имат интуиция...
Мой малък принце,
добър вечер!
Отново сме заедно
и пак съм разплакана -
забравила съм в някой ъгъл
да забърша праха
на детската си мъдрост.
И пак се блъсва в нощната ми лампа
и дълго пърха в тъмното страхът,
че ще намразиш моята планета
или ще забравиш твойто цвете.
И пак нежността ти узря
сред златното жито
на една лисица.
А аз ще заспя усмихната
както някога...
Мой малък принце,
лека нощ!
Денят
татуира
сънища
върху лицето
на нощта...
Опорочихме
и на молците
вкуса:
вече си падат
по синтетика.
Какво като сме
канибали?
Защо да се изяждаме,
щом ще си останем
гладни?
Когато
всички си заговорим сами,
по-добре ще се чуваме,
но какво
ще си кажем...
Денят ми
е котка,
която настръхва
от електричеството
на моите
пръсти.
Спрял си на един
неприятен етаж.
Единственото ти развлечение
са двете асансьорни врати.
И двете са празни...
Пропълзява нагоре един
силует
в светеща клетка.
Ти се чувстваш излъган
и тъжен.
Завиждаш на онзи -
ще изкачи няколко етажа
над тебе?
Втора светеща клетка
пропълзява надолу.
Има и такива, които слизат...
Доволен си,
но то е за малко -
след минута се сещаш,
че те са в движение,
а ти си се спрял.
Пред очите ти
се разминават
две клетки
с два силуета,
които може би
са се потърсили...
Някой спира на твоя етаж -
не този,
когото очакваш.
Човекът бърза.
След него остава
една втренчена асансьорна врата.
Празният асансьор
скоро ще бъде повикан
нанякъде...
На сивия асфалт с бели,
преснобоядисани
ограничения
пресичам с непозволена скорост
и вярвам
само на оная
невралгична точка,
която ми отчита
всеки
разрив.
И ме кръстосват светлини,
и ме освирква
времето,
а аз не мога да измъкна тока си от релсата.
Проклинам целия автомобилен хаос
и всичките му конски сили.
Мирише на бензин и на желязо...
Толкова дълго доказвам,
че съм живяла...
Затова пък,
когато умра,
няма
да ви призная!
Това е web-издание на стихосбирката ЮЛИАННА ЛИКОВА, "...ще се върнем към водата...", С., 1994. ISBN 954 8386 08 9
Веса Цинандова,
доцент, кандидат на изкуствознанието:
Докоснах поезията на Юлиана Ликова със страх, страх да не бъда залята от поредното опоетизирано женско страдание, но срещнах крехка твърдост. Като черупка, наслоявана пласт след пласт от бездушния хаос на делника, охлаждана ден след ден от морето на деловитата строгост, тя едва открехна длани и в тишината є проблясна бисера на откровението. Една по детски ранима чувствителност храбро бе напуснала уюта на своята крепост. Какво я бе изтръгнало от сигурността ? Страх от безименност, от загуба на идентичност или от закъснението, което може да направи ненужно дори и най-жадуваното завръщане? А може би надеждата, че приказните чудеса не са останали завинаги в детството, я бе накарала да напусне комфортната си позиция на наблюдател и да потърси другите?
Отговорите са кратки. Една лаконичност, извоювана чрез строга критичност към света и към себе си, една способност да се откажеш от ненужното многословие, от словесното лутане в кръга на неясния мисловен образ.
Красива, богато метафорична поезия. Опасно откровена в този жесток, врaждебен на всяка женственост, свят.
Боян Ангелов:
Четейки и препрочитайки стиховете на поетесата Юлиана Ликова от книгата й "...ще се върнем към водата...", се старая да осмисля отново онова, което е подвластно не само на чувствата. Че поезията е и мисъл, разбрах отдавна. Радвам се обаче, когато намеря съмишленик на тези мои констатации. В творбите си Юлиана Ликова е събрала тъкмо тази завладяваща уравновесеност между багра и слово, между емоция и философска наситеност.
Денят ми
е котка,
която настръхва
от електричеството
на моите
пръсти...
Ето - това е. Роденият от водата човек търси избор за своята екзистенция. Поетесата го е направила по недвусмислен начин. Тя генетично се разграничава от заслепените в търсенето на измамния блясък. Тя общува с морето като с равен и знае, че превъзхожда неговата безмерност, защото има име и не иска да се усети "безименна песъчинка". Тя намира сили да погледне зад мантията на живота, където властват страхът и неизвестността. Това, което Юлиана Ликова прави в своята дебютна книга, е път, избистрен от лутанията на несигурността и съединил надеждата с вярата, че поезията е владетел на всемира.
То бе една малка, малка лодка -
която по залива тръгна.
То бе едно храбро, храбро море -
което навътре я дръпна.
То бе една хищна, хищна вълна -
която с език я прегърна.
Така не разбраха големите кораби -
че моята лодка потъна.
Емили Дикинсън
(в превод на Цветан Стоянов)
2003
Публикуват се за първи път:
Не се взирай дълго
и тъмното
ще се оцвети.
Не напрягай слуха си
и тишината
ще ти се изповяда.
Извикай въпроса,
от който боли,
запиши го на лист
и го забрави.
Отговорът скоро ще дойде.
Не преследвай късмета
като равнива любовница.
Щом закъснява,
кажи му:
Не знам дали съм готова
за теб.
И той неведнъж
ще спре на ревера ти.
Не питам кога
свършва денят.
И без това
ще стане тъмно.
Не се питам
дали
ще ме заболи.
Болката е в мен,
опитомена
като домашен
любимец.
Не ви питам
красив ли е
изгревът.
Ако го видя
- значи
съм жива.
Уморена съм.
Стяга ме.
Забравила съм
да си събера
усмивката.
Един суетен глас
повтаря,
че по лицето ми
ще остане
следа,
а аз отговарям
равнодушно:
поне бръчките
ще са от смях.
Уморена съм.
Искам да се свия
във формата
на ембрион.
Една досадна става
изпращя
- и се напука
в тъмното
представата ми
за сигурност
и свобода.
Уморена съм.
Знам,
че няма да заспя.
На рамото ми
е увиснал
споменът
за тежка чанта.
Дали наистина
е краят
на деня?
Спомен за земята,
на която си роден,
ще ти е нужен,
дори за да се вкорениш
на чуждо място.
Не опитвай
да изтриеш
спомена.
Така се утаява
дълбоко
и ще те залее
някой ден
като мощна вълна.
Минало и реално
ще се смесят
безвъзвратно,
докато
окончателно
загубиш
брега.
Затова
признай на спомена,
който тежи,
че е важна част
от живота ти,
и му позволи
да си отиде.
Над много безмислени неща
толкова дълго е мислено.
***
Не всичко безмислено
е безсмислено.
